VBOX7

усмивки..А мидите забравени на дъното на чекмеджето.така и не ги изхвърли..

Такава беше..

А сега това какво е?
Да, да.Хората се променят..

Бъркаш в джоба. Под всички билетчета, опаковки от Сникърс и забравени бележки, лежат няколко песъчинки. Морето. Вятърът поема една песъчинка и я завърта в обятията си.

Ето те на 15-ти. Каква е тази пола? Минаваш покрай всички и непознати, опитваш се да избегнеш любопитните погледи и сядаш на последното останало празно място.

После в трамвая.. Той се усмихва,ти се усмихваш и ето го разговора. После изведнъж се оказвате заедно на онази пейка, под лампата. Прекрасно е, нали? Сякаш имаш всичко. Започва да вали онзи тих, плах дъжд, който ти така обичаш.. Ухае на зима. Аромати, спомени..

Моля те, почакай още малко!
-Няма време.

Не. Ето те вкъщи. Взираш се в монитора.. Поглеждаш пак. И още веднъж.. Вече не виждаш.. Сълзите са замъглили погледа.. Всичко се завърта.. Имаш чувството, че целият свят те смазваи всички онези мечти се опитват да те задушат.. Хващаш телефона и набираш добре познатия номер. Свободно. Чудесно, ще имаш време да поемеш дъх и да спреш да плачеш.

-Ало?

Студено е. Часът е 4:30. Вашите отдавна спят, а ти се измъкваш посред нощ за 1 цигара. Оглеждаш се. Градът тих, скучен.. Отегчен от студа. Вали онзи ужасен дъжд. Инстинктивно потръпваш.. Опитваш да си спомниш последния месец.. Нищо. Бяло петно.. После се сещаш.. И ето, че пак плачеш сама посред нощ, по пижама, с цигара в ръка.. Дали е за 1-ви път..

Някаква градинка. Той те прегръща. Топло е. И е спокойно. Но някак не е същото. Ръцете ти не треперят, не играеш с кичура коса, доста пораснал вече.. Не умееш да лъжеш.И не можеш да кажеш истината. Ще те намрази за това, нали знаеш?

Ето я. Познатата до болка зала. Въртиш се, скачаш.Усмихваш се. Така трябва. Усещаш мускулите горяши под кожата, но продължаваш.Спъваш се, падаш, но ставаш и пак отначало..

Светлини, прожектори. Син костюм. Добре изглеждаш. И усмивката си е на мястото. Ето, започва се.. Излизаш на сцената красива, уверена.. И ето пак. Светлините се размазват, краката ти се преплитат и онова противно бяло петно пред очите.. Колко време е минало? Май трябва да се поклониш.. Поклон, перманентната усмивка и избягващ зад колисите.. После пак сълзите. Вик на ядосан учител, суматоха. Се тая. Някой те прегръща, избърсва сълзите, а с тях отива и половината грим. Се тая. Сваляш единия костюм, обличаш другия. В бързината си порязваш пръста.. Все тая..

Затваряш вратата на стаята. Падаш на леглото и отново усещаш сълзите, парещи лицето. Вече два дни, а никой не се е обадил. Чувстваш се толкова безжизнена, измръзнала и отчаяна.

И сама. Ужасно сама...

Днес..

Пак се измъкна да пушиш снощи. Пак седя загледана в светещия прозорец сутринта. Пак не зареди пералня и пак си забрави ключовете..

Да, това си ти днес.

Понякога сива, загледана в небето през прозореца. Мислите ти голи и измръзнали опипват спомените.

Друг път, отворила очите си широко за света, заразяваш с усмивки и търсиш онзи, който е намерил песъчинката ти..